Одата (от гръцки „оде“ – песен) е жанр на лирическата поезия с възторжени чувства на възхвала на героични събития и подвизи на велики личности.
В античността ода се е наричало всяко стихотворение, изпълнявано в хор. По-късно с думата се означава предимно лирическа хороводна песен с тържествен, приповдигнат, морализаторски характер (особено песните на Пиндар от IV в. пр. Хр.; на Хораций и Овидий от I в. пр. Хр.). Античните оди биват три вида: хвалебствени, оплаквателни и танцови.
През епохата на класицизма одата процъфтява, отнесена към „висшите“ жанрове, възпяваща велики личности и събития.
Макар и със съществени изменения, одата е характерна и за епохата на романтизма. Поетите-романтици възпяват природната красота, хуманистичните идеали, свободолюбието (Александър Пушкин, Гьоте, Фридрих Шилер). В българската литература най-значими постижения бележат: Иван Вазов („Епопея на забравените“), Димитър Попски („Ода на Софроний Врачански“).
Сонетът (на италиански: sonetto, на окситански: sonet, на латински: sonus - звук) е вид традиционна поетична (стихотворна) форма, която означава кратка песен. Сонетът в началото представлява кратка поема от четиринадесет стиха, образувани от 2 четиристишия и 2 тристишия със стриктна рима и логическа структура[1]. Прието е към тази група да се отнасят и сонетите на Шекспир.
За първи път сонетът се появява в Италия, като Джакомо да Лентини се счита за негов създател. Той пише 250 сонета[2]. Други известни автори на сонети са Петрарка и Микеланджело. Във Франция автори на сонети са Пиер дьо Ронсар, Бодлер и Стефан Маларме, а в Русия Александър Пушкин („Евгени Онегин“) и Михаил Лермонтов. Елегията (от старогр.: ἐλεγεία) е жанр в лирическата поезия, който възниква в Древна Гърция като стихотворение в дистихони (двустишия) с различно съдържание, например възхвала на граждански или военни добродетели, жалба за паднал боец. Елегия е също така произведение в този жанр, написано по повод скръбно събитие, преживяване или спомен, което често пъти изразява противоречие между идеал и действителност. Това е съвременното разбиране за елегията, което напълно се различава от смисъла, който се е влагал в Древна Гърция.
Химнът е песен с религиозно или тържествено значение. Може да има следните по-специализирани значения:
Химнът на Република България е Мила Родино, приет през 1964 година. Еклогата е класическо стихотворение на пасторална тема. Понякога стихотворенията в този жанр се наричат също и буколики. Терминът се използва и за пасторална музика. Той е поетичен жанр, който рисува в идилична светлина прелестите на пастирския и селския живот. Епиталамий (от древногръцки ἐπιθαλάμιον / Epithalamion)са антични сватбени песни, посветени на булката и младоженеца. В античността епиталамии са писали Сафо, Анакреон, Стезихор, Пиндар и други. Дитирамб (на старогръцки: διθύραμβος) – хвалебствена, тържествена песен, една от формите на старогръцката хорова лирика. Най-старите дитирамби имали общонароден характер и според Херодот са възникнали в началото на 7 век пр.н.е. Те се пеели и танцували в съпровод на авлос, през първите дни на пролетта в чест на бог Дионисий (самата дума дитирамб е един от епитетите на този бог). Текстовете на първите дитирамби били свързани с виното, лозарството, веселието или най-често с раждането на Дионисий, като участниците се нареждали в кръг, костюмирани като сатири. Често в този ритуал пеещите и танцуващите извършвали различни оргиастични движения, които довеждат до възникването на сюжет. Псевдоплутарх пише: „Когато се празнуват Дионисиевите празници, местните жители били облечени в еленови кожи и размахвали тирсти". Древните гърци вярвали, че Дионисий се превъплъщава в различни животни и главно в сърна или елен, затова ритуалното се обличали в еленови кожи и пеели дитирамби. По този начин смятали, че се отъждествяват с почитания от тях бог. Отначало дитирамбът бил свързан с раждането на Дионисий, но по-късно и с различни митологични случки, свързани с него. В хора, изпълняващ дитирамба, участниците били 50 мъже, които били специално избирани по певческите им способности. Първият художествен дитирамб е създаден от легендарния коринтски поет Арион (7 век пр.н.е.). По това време се отделя от хора и един рецитатор, който изпълнява встъпителна песен преди самия дитирамб. По-късно (в средата на 6 век пр.н.е.) рецитаторът играе ролята на самия бог Дионисий. От развитието на диалогичната форма в дитирамба се заражда античната трагедия и сатиричната драма, а по-късно – основата на комедията.
Мадригал е вокална музикална композиция за четири до шест гласа. Текстовете, най-често на италиански език, са на светска тематика. Мадригалът е базиран на фротолата и на ренесансовите шансони.
За времето си мадригалът е бил основната музикална форма. Апогеят на развитието му е през 16 век, а през третото десетилетие на 17 век замира, бивайки изместен от операта, и се слива с кантатата.
Мадигралът се ражда сред пищността на благородническите дворове като съвместно творение на поет и композитор, в което изисканият текст е ,,облечен'' в красива полифонична музика. Канцона е полифоничен жанр за клавишни инструменти (орган, клавесин) или за инструментален ансамбъл, разпространен в музиката през 17 век.
Поема (от гръцки: е творба, поетично съчинение) е лиро-епически текст, в който лирическата тема е илюстрирана чрез епическа история.
Тя е голямо лироепическо произведение в стихотворна форма, с многобройни и разнообразни жанрове, чиито произведения са повествования в стихове и имат за общ компонент събитие, представляващо широк интерес, с участие на характерни представители на някоя обществена среда. Разновидностите на поемата са: лирическа, сатирична, фантастична, историко-героична, романтична, философска.
Поема се нарича и произведение от този вид. [1] и разказвателно художествено произведение в стихове, напр."Грамада" от Иван Вазов и „Хайдути“ от Христо Ботев.
Балада е белетристична поема, обикновено придружавана от музикален фон; затова често представлява история, която е изпята. Всякакви теми могат да се използват в баладите - от исторически до приказни, стига да са в стихотворна форма. Обикновено е съставена от кратки, редуващи се четристишия и прости повтарящи се рими, често придружавани от припев.
Ако е базирана на политическа или религиозна тема, баладата може да е химн. Лирическата миниатюра e кратка поетическа форма, в която се изобразява най-често природна картина и чрез нея се изразява чувство. Наситена е с многозначност. Пример за лирическа миниатюра е творбата на Пенчо Славейков – „Спи езерото“, включена в стихосбирката „Сън за щастие“. Песента е относително кратка музикална композиция, написана за един или няколко гласа[1][2] без съпровод или в съпровод на музикални инструменти. Най-често песента е предназначена за един вокален изпълнител, но може да бъде и за дует, трио или за повече гласове – вокален състав или хор. Думите в песента са типично поетически, текстът е римуван, макар че може да има текстове от свободна проза. Песните може да се класифицират по различни критерии, например на сакрална/светска; танцувална, баладическа; ренесансова/съвременна и т.н. Песните са образувани от строфи или куплети с еднакъв брои срички, за да се получи римуването и мелодията. Понякога песните имат рефрен (припев).
Стихотворение е лирично, епично или смесено лироепично, най-често римувано литературно произведение. Пише се в мерена реч.
Често стихотворението изразява чувства. То е лирическа творба в мерена реч, която се отличава с ритмичност, повишена емоционалност и мелодичност. Ритмичността се постига, като се спазва определена мярка: равен брой на сричките по определен модел, редуване по еднакъв начин на ударени и неударени срички, спазване на мястото на паузите и други. В някои стихотворения ритмичността и мелодичността се постигат и чрез рима. Има така наречени строфи. Стих се нарича всеки нов ред от стихотворението, а съвкупността от стихове се означава с думата "строфа".
Епиграма е кратко сатирично стихотворение, което с остроумие и неочаквани обрати осмива даден човек или обществено явление. Разцвет епиграмата получава в древногръцката литература между 3 век преди н.е. и 1 век от н.е. След това традицията е продължена в римската и византийска литература, а по-късно и в тази на Ренесанса.
Едни от майсторите на епиграми са Радой Ралин, Александър Сергеевич Пушкин, Владимир Маяковски и Никола Боало.
За епиграмите е типично това, че са напълно завършени мисли, като всеки ред гласи (понякога с изключения) свое независимо послание, което се свързва с всички редове (за пример: № 1. епиграма по-долу)
Епитафията (на гръцки: ἐπιτάφιος, „надгробен“) е кратко слово, изсичано на надгробната плоча на починал човек, което сбито преразказва живота му, като възхвалява неговите добродетели.
Често епитафията е в стихотворна форма, но за целта могат да служат и цитати от Светото писание, както и афоризми. Нерядко надгробните надписи припомнят на живите за тяхната тленност. За много поети, писатели, учени е известно, че приживе сами са измислили своите лични епитафии.
Въпреки че класическата епитафия е панегиричен жанр, тя впоследствие навлиза и в сатиричната поезия като разновидност на епиграмата. Сатиричните епитафии имат за цел да осмеят иначе живите хора, на които са посветени, или типични черти на обществото. Такива сатирични епитафии са писали много български поети, сред които Ботев, Вазов, Ст. Михайловски, Смирненски, В. Ханчев.